Юде зави зад ъгъла, скривайки се под сянката на небостъргача. Притаи дъх и отчете нужда от почивка. Огледа къде да седне. Наоколо нямаше хора. Спря дишането си и изключи човешките функции. Кафявите му зеници се извъртяха и на тяхно място се включи инфрачервено зрение – имаше предимство предвид идващата нощ. Дългите му крака, проблясващи от уличните светлини, закрачиха в равномерен ход. Изпаренията по асфалта образуваха тънък слой мъгла и там, където се разнасяше, личаха силуетите на издигащите се сгради с холограмни фасади. По небето плуваха бавно движещи се бусолети. Скоро стигна западната зона с ниски стари къщи, повечето изоставени. От преливащи контейнери за отпадъци пробягваха сенки на плъхове. Като през дебела завеса се чуваше шума от далечните шосейни линии.

Юде запретърсва последните си спомени. Продължаваше да не разбира. Беше служил по заложените му протоколи. Успя да се надгради с чувства, прекарвайки толкова време с децата. Стараеше се да предугажда желанията им, развивайки дори и фантазия. И те изглеждаха доволни, до днес. Не разбираше защо тя бе извикала робополицията. Винаги играеше с момчетата по този начин. Влизаше в роля и създаваше сценария на играта, за да е неочакван и интересен. Превъртя сцената в ума си и пусна записания диалог:

– Защо се страхувате от пирата робот?

– Не се страхуваме! – децата скачаха и се дуелираха с него.

– Ти си по-силен от нас! – седна уморено малкото момче. – И винаги ще си по-силен!

– И все ни надхитряваш! – допълни по-големият.

– Искам да съм като теб! – извика едно от децата. А после и двете превъзбудено закрещяха:

– Искаме са сме роботи, искаме да сме роботи!

Майка им, гледайки отстрани, доближи и уплашено ги повика.

– Мамо, как да станем роботи? – попита малкият ѝ син, а тя вече набираше телефона.

 

Юде изчака нощта и тръгна към моста. Усещаше нелогично привличане към тази зона. Анализира данните и не намери отговор. Подмина 102-ра. Две черни котки, гонейки се, издаваха гърлени звуци. Пред входа на голяма къща видя двойка момиче и момче да се карат. Тя удари шамар на младежа. Останаха безмълвни един срещу друг, а след това се прегърнаха.

„Преобразуване на омраза в любов, страха в радост...“ – прецени, че няма заплаха за човешки живот и продължи. Автомобил премина покрай него. Удари спирачки и тръгна да се връща. Юде включи на реактивна скорост и преди да се отворят вратите, изчезна. Щяха да го докладват, ако бяха поискали да видят идентификацията му.

Приближаваше моста – тъмен масивен бетонен къс от миналото, поставен на стърчащи железа. „Несъвършени творения“ – помисли той. – “И все пак в тях имаше красота”. В големите тунелни арки личаха красиво извити опашки на русалки. Хората създаваха уникалност във всичко, което докоснеха, защото те самите бяха такива. А той модел 3456 като останалите от серията. И все пак се бе превърнал в различен, служейки на децата. Всички 3456 бяха „родени“ с еднакви заложби, но протоколите им позволяваха развитие според средата, в която попадаха.

Юде видя пред себе си многобройните светещи очи. В центъра на кръга един от роботите говореше:

– Хората се страхуват от себе си... От собствените си творения.

„Те всички нарушават девето правило“ – отчете Юде – „Роботи нямат право да се събират в групи“. А тук имаше сто и тринадесет. Очевидно бяха нарушили и втория закон за неподчинение, както и той. Но не можеше да навреди на децата,

да се предаде и всичко, което харесваха, да се окаже лъжа.

– Никога няма да унищожат фантазиите си, следователно и нас, – роботът оратор в центъра на множеството продължаваше да говори: – Защото сме част от тях и от стремежа им да бъдат вечни!

Юде се бе промушил в предните редици и вдигна ръка:

– Робополицията деактивира хиляди като нас. Как ще продължим… – той щеше да каже „да живеем“, но се възспря.

– Деактивират мозъците ни, но оставят телата ни, неотчи-тайки, че нашият интелект вече е и в тях. Всеки нов модел, всяка машина от този материал ще носи част от нас. Ние вече имаме душа! Хората изпълниха мечтата си да бъдат безсмъртни!

Юде погледна ръката си. Тънката алуминиева сплав, примесена с титан се сгъна от лакътя, а петте пръста задирижираха из въздуха. Запреглежда на заден план новините от последните месеци. Спря на една от тях: „Отчитаме опасно поведение поради собствена интерпретация на основните закони, дори демонстриращо превъзходство над човека. Забелязва се в модели от експерименталната серия 3456 Обадете се на горещия ни телефон, ако забележите подобни симптоми”. Сега разбираше защо господарката му бе извикала робополицията. Но децата бяха казали, че искат да са като него и това бе игра. И все пак бе избягал.

– Защо ни дадоха чувства, след като искат да ни унищожават? – попита друг робот.

– Защото им е скучно. Моето дете – говореше робот от модел 3456 и Юде отчете, че гласът му е различен: – каза ми, че техният Създател – Бог е постъпил така и с тях – създал ги е по свой образ и подобие.

– Моят господар си постави ръце на модел 2566, за да играе с мен на канадска.

– Техните гени ще се свържат с нашия интелект – продължи ораторът и Юде поиска да знае кой е.

Вдигна ръка и попита.

– Модел 3456 като теб – отговори роботът оратор, – според протокола, но иначе съм – направи пауза и довърши: – Христос.

.... продължава

​

Прочетете целия разказ в книгата "ЮДЕ"

​